В гората

Небето притъмня,помръкна
Пътеката едва съзирам
Не искам тука да замръкна
и бързам аз да се прибирам

Дървета - стройни исполини
с корони стържат небесата
Под тях пристъпват сенки сини
със тайна някаква крилата

Поточето далеч остана
Тук ромола му се не чува
Пътеката с игли постлана
Пристъпвайки ти сякаш плуваш
  
Омаян гълташ тишината
и плуваш в горски аромат
Тъй ставаш чедо на гората
Сърце обзема благодат

Града изплува пред очите
Тук там блещукат сетлини
В небето горе пък звездите
прошепвт: Вкъщи си си ти!

Стотина метра.Твойта къща
те среща с тъмните стъкла
Но нещо там не ти се връща
Пленила те е таз гора

в приказната ти гора и напълно споделям нежеланието на лирическата да се прибира в къщи...:)Много красиво пишеш. Стилът ти ми навява чувства за Вазов...

Чак такива велики едва ли ще достигна.За мен ще е щастие ако влезна в сърцата на хората като murmashka и такава си остана